Гумен куршум ми коства окото на протест, но все още протестирам

Аз съм 29-годишен екологичен деятел от Чаяпхум, Тайланд. Имам пристрастеност към властта на хората и съм надълбоко уверен в главната роля, която митингите играят за въвеждането на позитивна смяна. От доста години излизам по улиците с сътрудници деятели, с цел да привлека вниманието към продължаващата война против естествените запаси на Тайланд и да изисквам градивни дейности от нашите политически водачи.

Преди две години платих висока цена за моята интензивност.

На митинг за екологична правдивост и права на индивида отвън срещата на върха на Азиатско-тихоокеанското икономическо съдействие (АТИС) в Банкок, служител на реда стреля с гумени патрони по тълпата. Един от тези снаряди проникна в очната ми ябълка. Мигновено изгубих зрението си в това око.

Този патрон промени изцяло живота ми и ме принуди да науча още веднъж най-основните житейски умения. Това обаче не повлия на пристрастеността ми към околната среда или вярата в силата на митинга. Всъщност това ме убеди да се боря по-усилено за екологична правдивост и да изисквам повече от нашите водачи – в това число по-добра отбрана за мирните протестиращи.

В деня, в който бях прострелян, бях на срещата на върха на АТИС, с цел да стачкувам против неотдавнашното утвърждение на междуправителствения конгрес на доминираната от военните тайландска политика за зелена био-кръгова-зелена стопанска система (BCG). Моите сътрудници протестиращи и аз знаехме, че политиката ще ускори употребата на естествените запаси на Тайланд и искахме да се надигнем непосредствено против делегатите на APEC по отношение на вредата, която нанасят на живота на елементарните хора в Тайланд.

Първоначално митингът изглеждаше като всеки различен. Полицията за битка с безредиците беше там, с цел да управлява тълпата, както нормално, само че ние не се чувствахме застрашени. Нямахме оръжия – единствено транспаранти и озвучителна система – и не представлявахме опасност за никого.

Когато стана ясно, че полицията няма да ни разреши да се доближим до мястото на срещата, взехме решение да се обърнем към чиновниците на предната линия, с цел да се опитаме да договорим решение. Казахме им, че не желаеме да предизвикваме щета на никого и сме там единствено с цел да пазиме околната среда. Те не ни послушаха и започнаха да ни се карат – да ни заплашват.

„ Хей, ти, този с каската “, сподели ми един от офицерите, „ ще получиш урок, несъмнено. Подгответе се. “

Скоро след тази опасност полицията стартира да употребява палките си против протестиращите. От яд или по простъпка, един служител на реда стреля с гумен патрон на земята, който отскочи и удари протестиращ.

Изведнъж се уплашихме. Нещо не беше наред – това не беше естествена процедура. Приемайки, че няма да ни бъде разрешено да се приближим до мястото на срещата, взехме решение да продължим митинга си там, където бяхме. След къса отмора за обяд започнахме нашия „ обред на проклинание “ – алегоричен акт, включващ изгаряне на сушени люти чушки и сол на котлон.

Когато приключихме, поставихме скарата на дървени въглища, която използвахме в нашия обред, върху полицейска кола. Пожарът в портативната скара към този момент беше сподавен, само че полицията въпреки всичко насочи водното си оръдие към него.

Протестиращите, които бяха ударени от вода под налягане, се разстроиха и избухнаха конфликти. Няколко служители на реда започнаха да стрелят с гумени патрони и да употребяват палките си против протестиращите. Няколко служители на реда се пробваха да успокоят сътрудниците си и да сложат завършек на насилието, само че никой не ги послуша. Беше ясно, че командирите изцяло бяха изгубили надзор над обстановката.

В един миг няколко служители на реда започнаха да стрелят с гумени патрони по кола, в която бяха няколко протестиращи. Притесних се, че стъклото ще се счупи и ще нарани протестиращите, по тази причина се втурнах да им оказа помощ.

Когато се придвижих към тях, погледнах обратно за секунда и гумен патрон ме удари в окото.

Първоначално не разбрах какво се е случило. Беше парещ ден и усещах по какъв начин студена кръв тече по врата ми, само че към момента не осъзнавах степента на пострадването си. Можех да чуя бръмчене, тъй че допрях лицето си, с цел да се опитам да схвана какво го предизвиква. Забелязах, че от окото ми тече доста кръв. Полицай се приближи до мен и ми сподели да отида на кола за спешна помощ.

Тогава разбрах, че съм съществено ранен.

На път за болничното заведение мимолетно се тормозих дали ще прогледам още веднъж с това око, само че не изпаднах в суматоха. Бяхме създали оценка на риска преди митинга и бях квалифициран душевен. По време на това пътешестване не мислех за себе си, а за фамилията си и по какъв начин биха реагирали на пострадването ми.

Моите баба и дядо, които ме отгледаха, бяха загрижени за моята интензивност от години, откогато за първи път се причислих към ненасилствена протестна група в поддръжка на общности, наранени от въглищни мини като възпитаник. Наистина не желаех да се разстройват.

След като стигнахме до болничното заведение, лекуването ми стартира незабавно. Нямах време да се безпокоя за нищо.

Моите баба и дядо по-късно ми споделиха, че когато за първи път са чули, че съм бил ударен в окото с гумен патрон, са се страхували, че ще умра. Те споделиха, че желаят да ми дарят очите си, тъй като се опасяваха, че даже и да оцелея, увреждането ми ще ми попречи да работя и повече няма да бъда одобряван в обществото.

За благополучие, откакто приключих лекуването си и се върнах вкъщи, съумях да им покажа, че към момента мога да пребивавам естествен живот.

Разбира се, възобновяване не беше елементарно. Тъй като бях изгубил зрението на едното око, някои съществени действия ми бяха доста сложни за осъществяване. Възприятието ми за разстояние и дълбочина беше накриво. Често не успявах да хвана предметите, които желаех да взема. Трябваше да се науча да употребявам тялото си още веднъж и да изградя още веднъж увереността.

Най-голямото ми терзание в тези ранни дни беше, че може да не мога да карам още веднъж. Обичам да карам. Винаги съм желал да се състезавам с коли и да владея гараж. В първите дни на възобновяване в действителност се тревожех, че съм изгубил тази фантазия вечно.

Сега още веднъж мога да карам. Всъщност още веднъж мога да върша съвсем всички неща, които обичам и ми носят наслада. Бих споделил, че съм се върнал на 90 % към естественото.

Най-важното е, че още веднъж мога да участвам на митинги.

Наистина прекарванията, които имах, не нарушиха доверието ми във значимостта и силата на митинга. След всичко, през което прекосих, всичко, което изгубих, към момента имам вяра, че митингът е единственият инструмент, с който хората разполагат, с цел да накарат своите водачи да ги слушат.

В моята страна, Тайланд, хората са били потискани отдавна. Нашите естествени запаси бяха разграбени и ни беше оставен дребен надзор върху живота и поминъка ни. Нямаме власт и същински глас. Спешно се нуждаем от нова конституция, която дава повече власт на хората и техните определени представители в локалната власт.

Опитахме се да съобщим това на нашето държавно управление, докладвахме за проблеми и опасения посредством предоставените ни канали, само че управляващите по този начин и не се вслушаха или започнаха каквото и да е деяние. Единственото нещо, което в миналото е работило, единственото нещо, което в миналото е тласкало тези с власт да създадат нещо – нужния най-малко – е митингът.

Ето за какво имам вяра, че даже и откакто съм изгубил окото от гумен патрон на служител на реда, митингът е най-същественият инструмент за власт на хората.

В Тайланд, сходно на доста други страни по света, протестиращите не са в сигурност. Мирните протестиращи, упражняващи своите демократични права и защитаващи околната среда, са преследвани. Още по-лошо, те са подложени на полицейско принуждение, както бях аз в миналото.

Това, което се случи на мен, не би трябвало да се случва на другите. Хората би трябвало да могат да стачкуват спокойно и без боязън. Правителството на Тайланд, както всички останали, би трябвало да подсигурява на хората, че полицейското ръководство на митингите е съвместимо с интернационалното право и стандарти за правата на индивида. Тя би трябвало да потърси отговорност от полицейски чиновници за противозаконна приложимост на мощ и да обезпечи ефикасна отбрана за всички жертви.

За тази цел Amnesty International приканва държавните управления да гласоподават с " да " за Договор за търговия без изтезания в Обединените народи, който има за цел да контролира търговията с полицейско съоръжение за обезпечаване на оръжия като гумени патрони, водни оръдия и палките не попадат в ръцете на злоупотребяващите полицейски сили.

Като човек, който е бил засегнат необратимо от гумен патрон, поддържам с цялото си сърце този апел. Напредъкът се случва, когато се обединим, с цел да желаяме смяна. Нека работим дружно, с цел да подсигуряваме, че нито един протестиращ на никое място не е заставен да премине през това, през което аз съм минал.

Възгледите, изразени в тази публикация, са лични на създателя и не отразяват безусловно публицистичната позиция на Al Jazeera.